8 фотографа в света на уличните банди

Престъпност и насилие - част от нашия живот, с която не искаме да се срещаме в реалността. Ако не бяха шепа отчаяни хора, никога нямаше да разберем как живеят уличните банди и престъпните групировки.

Фотографията винаги е била начин да разширим мирогледа си. В началото това били снимки на екзотични растения, животни или градове. С времето интересът преминал и към темите табу – тези тъмни страни от живота, от които човек винаги се е опитвал да избяга…

Брус Дейвисън справедливо се смятал за един от примерите в американската фотожурналистика. Неговият стаж като фотограф е повече от 60 години, а в агенцията Magnum бил поканен лично от Картие Берсон.

Дейвисън има зад гърба си четири известни фотопроекта, всеки от които му отнел от няколко месеца до няколко години, за да събере информацията.

Той се смятал за един от основателите на специфичния жанр.

Когато заедно с фотографа се внедряваме в определена среда и ставаме част от нея: това не е просто поглед отстрани, а пълноценно изследване на нови светове.

Един от първите проекти на Брус е улична банда тиинейджъри от Бруклин. Това е първият сериозен опит за изследване на банда младежи, с които бил пълен Ню Йорк в края на 1950-та.

„Жокери“ – така наричали себе си тези млади момчета с яки татуировки и прически ала Джеймс Дийн – истински „бунтари без идеал“. Момчета, за които никой никога не се грижи, за които улицата е и дом и място за развлечение и просто жизнена необходимост.

Това не са онези банди, които ще дойдат и ще се пазарят за наркотици и оръжие. Това е група аутсайдери, обединена от своето „лошо“ произхождение. Младежи, които просто се разхождат, бият се, влюбват се и пушат трева. Просто живеят днешния ден, без да мислят за утре.

През 1972 година млад, но вече известен фотограф към Life решил да повтори успеха на Брус Дейвисън и се внедрил в уличната банда.

В началото Джон Ширер решил да намери подходящ обект в Китай, където имало около 10-15 банди. Но чернокожият фотограф силно се отличавал на фона на местните жители.

Неговата „Лейка“ само усложнила запознанството, което приключило със заплаха за убийство, ако той „още веднъж се мерне“.

Да направи един от онези качествени и честни фоторепортажи, с които сега се слави Ширер, му помогнал следният случай: бързият Еди, лидерът на бандата „Жътвари“, се оказал поклонник на скеч-шоу, за което бащата на Ширер пишел шеги.

Поради тази причина той радостно приел фотографа. Все пак самият Еди бил добро момче и истински художник – той лично нарисувал логото на „Жътвари“.

По онова време уличните банди вече еволюирали – това била не просто група на социалните аутсайдери: всяка банда имала свое лого, свои правила и лидер. Те контролирали улиците, като или помагали на местното общество или разваляли живота на всички.

Бандата „Жътвари“, независимо от страшната смърт нарисувана на жилетките им, напомняла  нещо средно между група пионери и байкъри, които са останали без мотоциклети.

Те били добри – помагали на полицията в търсене на изнасилвачи или крадци, борели се с местните наркомани и чистели района. Но все пак те си оставали банда: нарушавали закона, следвали своите правила и пребивали членовете на другите групи. Купували огнестрелно оръжие и при необходимост го използвали.

Ние живяхме заедно шест месеца. Бързият Еди винаги ме взимаше със себе си, дори ако ставаше дума за война между „Жътварите“ и „Черните пики“, дори когато „Жътварите“ отиваха да се снабдят с едрокалибърни автоматични оръжия.

През 1987 година Донна де Чезаре се отправила в разгара на гражданската война в Ел Салвадор. От тогава основна тема, която я интересува е как претърпените психологични травми засягат разпространението на насилието.

Нейният основен проект се основава на това, как войната от Салвадор мигрира по улиците на Лос – Анджелис, как децата на войната, дошли на ново място, пристрастили се към насилието, а възрастните веднъж опитали кръвта не могли да спрат.

Самите проекти на Донна де Чазере напомнят на комбинация от работите на фотограф, биограф и социолог. Нейният силен и амбициозен проект Destiny’s Children е подробно изследване на взаимовръзката между войната и гангстерските групировки по примера на четирите документирани съдби.

Джесика бягаше от своите спомени до момента, в който не беше хваната. В затвора нямаше къде да бяга и тя започна да мечтае.

Жоао Пина е млад португалски философ, чиито работи са насочени към изучаването на социалната несправедливост и политическите престъпления.

Изследвайки ги той се опитвал да разбере в какво се крие тайната на Рио. Kак красивите плажове на Копакабана и Ипанема могат да бъдат част от град, където насилието e норма на живот, където на разстояние няколко километра всеки ден има война?

Жоао имал възможност да пътешества не само заедно с различни полицейски и военни, но и да погледне живота през призмата на тези улични банди, които в същност контролират тези опасни райони. Все пак за фавелите бандите не само били проблем, но и спасение.

Те се родили тогава, когато правителството изоставило тези райони и на някой му било необходимо да запълни празнотата, някой бил длъжен да защитава местните от дребната престъпност. Някой трябвало да организира социалната помощ и да изпълнява задълженията на административния орган. Бандите довели със себе си и много насилие, наркотици, оръжия, те научили хората на страх.

Жоао успял да подчертае главната особеност на този странен свят – сюреалистичното съществуване на обикновения живот и перманентното насилие.

В неговите снимки детската площадка е в съседство с полицейска бронирана кола, по къщите и магазините е пълно със следи от куршуми, а младежите не се разделят с оръжието дори тогава, когато се отпускат играейки в нещо.

За разлика от много други фотографи Джозеф Родригес изпитал на свой гръб цялата прелест от тъмната страна на градските улици. Tой успял да мине през затвора, хероиновата зависимост и опита за самоубийство.

За него фотографията се превърнала в спасение, надежда за нов живот.

При това Родригес не избягал от тази реалност, която го заобикаляна от ранно детство, а я предизвикал. По друг начин няма как да се обясни, защо след всички изпитания той не започнал да снима нещо спортно-неутрално или фешън-ориентирано. А направо се запътил към горещите улици на Лос Анджелис, където през следващите 25 години събирал документални свидетелства за това, какво е това улична банда, жестокост и смърт.

Снимах се в испански Харлем и когато смятах да си тръгвам при мен дойде осем годишно момченце, което ми каза, нещо, което никога няма да забравя: „Ще станеш ли мой баща?“ Тогава разбрах, че на мястото, където той живее, няма нищо и никого, освен наркотици.

Хосе Сендон е добър пример за човек, който не искал да седи у дома.

Испанецът изучавал икономика и журналистика и вместо да пише статии за кризата или Каталония, той взел фотоапарата и тръгнал да пътешества по странни световни места като Палестина, Дарфура и Сомалия.

Един от любимите му континенти бил Африка. През 2006 година получил наградата на World Press Photo за снимки в изключително дива психиатрична лечебница в Бурунди. Две години по-късно бил похитен в Сомалия, където прекарал като заложник няколко месеца, след всичко това стигнал до най-южната точка на континента и направил огромен фоторепортаж за уличните банди на ЮАР.

Неговата работа „Гангленд“ – мощна картина за уличната престъпност в Южна Африка, която се родила още през 1950 година и се засилила в епохата на последните години на Апартеида, когато страната се сблъскала със сериозни социални и икономически притеснения.

Както навсякъде по света, основното занимание на бандите е разпространението и продажбата на наркотици, а средата им – мръсните и неуредени покрайнини, където правителството или отсъства напълно или се появява под формата на репресивен полицейски апарат.

Това е и основното в работите на Сендон – мръсотия и неуреденост на периферията, хора преодоляващи своята среда, наркотици и най-важното банда „американци“, чиято характерна особеност се явява любовта към САЩ и нейните символи, към оръжието и лесните пари.

Чикаго е обгърнат от гангстерски войни и е потънал в наркотици, 80% от които се доставят от известния картел „Синалоа“ от северно Мексико.

През 2006 година Хоакин Гусман, главата на картела, нарекъл Чикаго свое имущество – от тогава количеството наркотици и насилие по улиците на града са се увеличили до невероятни мащаби, достигайки нивото от 500 убийства годишно.

Чикаго – безусловно е един от най-жестоките градове в САЩ, а неговия район „South side”  се смята за един от най-опасните в града. Именно там през последните 10 години живее фотографа от агенция NOOR – Иън Ловенстейн.

Иън не се занимава с изучаването на гангстерската култура и не се внедрява в живота на някаква определена банда, той просто е активен жител на своя район и мъжки търпи всички лишения на опасния South side, опитвайки се максимално да запечата живота наоколо.

В неговите невероятни, изпълнени с атмосфера и спокойни черно-бели снимки на членовете на бандата и поредното местопрестъпление по удивителен начин съседстват с районите на празници, сватби, изявата на местен рапър или митинг в поддръжка на Барак Обама.

Всички сме достойни да живеем в безопасност. В общество, където има достойна работа, дом, нормално образование и медицински застраховки. И всичко това го няма тук, в South side, Чикаго. Тук отсъствието на надежда и нескъпото огнестрелно оръжие, което е достъпно за всеки, образуват смъртоносна комбинация.

Аржентинецът Родриго Абд изследва тъмната страна на Гватемала, страна, където цели 36 години имало гражданска война, страна, където бойци за леви и десни идеали променили уличните банди и търговците на наркотици, страна, където древната архитектура и резерви са рамо до рамо с високата престъпност.

Родриго може да се смята в някаква степен за последовател на идеите на Донна де Чезаре. Все пак той също изследва посттравматичния синдром на цялото общество и се опитва да документира тази явна и ужасна връзка между насилието от гражданската война и насилието на уличните банди. Повечето от децата на тези, които са воювали през 1980–та година не виждат в убийствата нищо лошо. Те са готови да преминат през католическите догми, само за да подобрят социалния си статус.

Работите на Родриго са ярки, но в същото време тежки кадри от обикновения живот в Гватемала. Това е кръв и жестокост, това е насилие, което като че ли е обречено на вечно разпространение.

За мен всичко това е част от следвоенното време. Всички тези банди, убийства, състоянието на правителството и обществените болници, труповете, които захвърлят в обикновени ями, защото на гробищата просто няма места. Това католическо общество е прекалено затворено, прекалено пропито със страх, тук хората съвсем са престанали да се доверяват един на друг.

Виж още и:

Leave a Reply

Be the First to Comment!

Notify of
avatar
wpDiscuz