Сакураба обърнал гръб на Ройс, гледайки с усмивка публиката. Колко са тези, които ще се осмелят да обърнат гръб на Грейси и след това да оцелеят?  Нито един. Или почти! Сакураба го направи.

Японските бойци нямало какво повече да направят.

Те били категорично победени в тяхната собствена игра. И това било доста притеснително. Дори унизително.

Семейство Грейси от Бразилия усъвършенстват стила Джиу-джицу, като превръщат името си в синоним на победа в популярния боен стил.

Джиу – джицу ( 柔術 jūjutsu)  е японско бойно изкуство, но за неговото съвършенство, допринася народ, който се намира от другата страна на света.

Семейство Грейси изучава японското бойно изкуство от началото на XX век, като го подобрява, практикувайки го из уличките на Рио де Жанейро, в различни схватки, а по-късно и в състезания без правила.

Така семейство Грейси превърнали изкуството в наука.

Още в първия шампионат на UFC, в който Ройс Грейси победил трима съперници за една вечер, джиу-джицуто на Грейси довело до промяна в условията на смесените бойни изкуства. Всеки, който искал да се състезава в тази дисциплина, трябвало да познава това джиу-джицу, в противен случай щял да бъде победен.

Това се отнасяло и за представителите на нацията, която го е създала.

Япония винаги е обичала бойните спортове.

Събитията по правилника К-1 (съчетаващи много видове бойни изкуства) пълнели футболни стадиони. През 1997 година се появява Pride FC – първата национална организация по смесени бойни изкуства.

Много от японските бойци, състезаващи се в нея били възприемани, като жертвоприношения на чуждестранните, като семейство Грейси.

Дори подигравателно ги наричали „доматени консерви“, защото до края на мача изяждали толкова бой, че кръвта им капела, като спукана консерва с доматен сос.

В новия свят на смесените изкуства Япония искала да върне легендарната си бойна слава, но сякаш нямало как да победи семейство Грейси. Членовете на семейството буквално се търкаляли по постелките за борба още преди да са проходили. Само по-продължителна и усилена работа нямало да бъде достатъчна.

Джиу-джицуто на Грейси било вирус, резистентен на лекарствата, който заразявал всички бойни изкуства.

Съществувала ли противоотрова, която да възстанови бойната чест на Япония?

Да, но тя щяла да се появи, там откъдето никой не я очаквал…

Всъщност, никой не се съмнявал в таланта на Кадзуши Сакураба.

Неговият здрав разум, обаче бил под въпрос. Често наричан за кратко „Саку“, той не е получил класическо обучение по бойни изкуства, а бил професионален борец. Неговият стил „кеч борба“ е хибридна форма на борбата, създадена в началото на XIX век. Тя спечелила популярността си по време на карнавали и панаири.

В нещо като боен вариант на историята на елена Рудолф, един професионален борец със стил, идващ от цирка, щял да се превърне в „белият рицар“ на японските смесени бойни изкуства… а това със сигурност звучи като приказка..

Един от най-трудните елементи в джиу-джицуто на Грейси се нарича „заобикаляне на гарда“. При него трябва да избегнеш опитите на съперника да те контролира с краката си, за да можеш да заемеш по-доминираща позиция на тепиха.

Често това е бавна и мъчна „партия шах“, в която съперниците се борят за надмощие.

Как мислите, че Саку успял да заобиколи гарда?

Няма да повярвате..

Той направил циганско колело. Докато прелитал над защитата на опонента си, той повече приличал на Спайдърмен, отколкото на ММА боец.

И така му се получило – Саку не бил от Шаолински манастир и повече приличал на клоун от цирка. Особено с оранжево боядисаната си коса.

Преди неговите мачове, феновете му били нервни, защото знаели, че битката ще е епична, а очакването било: „Какво ли ще направи този побъркан човек?“

Саку не само имал наелектризиращ новаторски стил, но бил и ненадминат шоумен. Японските медии наричали един от опонентите му – Кевин Рандълман с името“ Донки Конг“. Затова за битката между двамата, Саку излязъл на ринга облечен като Марио.

Той правел и нещо още по-уникално – усмихвал се!

За всички, които го гледали било ясно, че този човек се забавлява. Въпреки че приемал тренировките сериозно, той не приемал себе си по същия начин.

И въпреки тези несъответствие с бойните спортове, Саку побеждавал!

Въпреки, че често се състезавал срещу бойци, по-тежки от него с до 20 кг, след първата си поява в UFC, Саку остава непобеден в цели 11 битки.

Но вечният въпрос стоял на дневен ред!

Възможно ли е, някой да победи Грейси?

Освен по точки, никой от тях не бил загубвал професионален бой десетилетия наред.

На 21 ноември 1999 година, Саку притиснал Ройлър Грейси в ключ кимура и гордият представител на семейството отказал да потупа тепиха (в знак, че се предава).

След като ръката му била изкълчена, съдията се намесил и спрял срещата.

И така Саку спечелил битката.

Ударна вълна преминала през общността на смесените бойни изкуства.

Грейси бил победен. И не от кой да е, а от лудия клоун борец.

За малко повече от година, Кадзуши Сакураба подчинил четирима топ бойци от първото семейство на бойните изкуства, което му дало още един прякор -„Ловецът на Грейси“. След победата си над Ройс, патриархът на фамилията, Хелио Грейси му подал ръка за поздрав, която Сакураба радостно разтърсил и се поклонил.

Гордото бразилско семейство признало този повече от достоен противник.

Така японските бойци успели да възвърнат честта си.


Кадзуши Сакураба успял да запише седем победи над шампиони от UFC.

Бившият професионален борец е смятан за „най-великия японски състезател по смесени бойни изкуства“. И се съмнявам, че друг боец се е забавлявал толкова на ринга. Той не владеел джиу -джицуто на Грейси, а бил просто луд, който боядисвал косата си оранжева и правел циганско колело на ринга.

Сакураба печелел не защото тренирал по-дълго или по-усилено.

Просто защото понякога отговорът не е повече. Понякога повече дори не е възможно!


В това видео Сакураба получава нужното признание, гледайте:

*След като е победен един от членовете на семейство Грейси го нарича японската версия на Грейси…

Защо ви разказахме тази история?

Ами, за да се замислите!

Кога за последен път се смяхте истински и безгрижно? 

Понякога трябва да се отпуснем и да се забавляваме, а може би дори да се държим, като луди, за да дадем най-доброто от себе си.

Приятното прекарване на времето с други хора ни помага не само за подобряване на личния живот, но и на работното място. В края на краищата, познаваме ли някого добре, ако никога не сме се смели заедно?

Нека видим какво казва статистиката:

Учени направили запитване до 254 студенти с въпроси за шеговитото отношение, а след това, проверили успеха им. И познайте, резултатите им са свързани с по-добрите оценки. Всъщност имало нещо повече – игриво настроените студенти четели повече материали, който не са задължителни.

Те просто били по-любознателни и мотивирани.

Друго проучване открива връзката между количеството междучасия при децата и тяхното представяне в училище.

Повече време за игра, означава повече научаване.

Ето и още нещо любопитно!

Когато Уилям Хампес провел изследване на 98 студенти, открил значителна връзка между чувството за хумор и доверието.

Има по-голяма вероятност да вярваме на хора, с които си разменяме шеги.

Но ако сте шефът редно ли е да наблягате на шегите в офиса?

Абсолютно!

По-добре се постарайте да им е приятно, особено, ако искате вашите служители да са бъдат сред най-талантливите хора.

Изследване, публикувано в „Журнал за лидерство и организационни изследвания“ открило, че „забавлението на работното място е по-силен предсказател за привличане на кандидати, отколкото компенсацията и възможностите за прогрес“.

Да, означава точно това, което си мислите – парите и повишението са далеч по-маловажни за хората от това да работят някъде, където им е забавно.

Все пак ни очаква дълъг работен ден, нали?

Повече часове означава ли задължително повече резултати?

Споделете, какво мислите в коментарите?