Прережи въжето или умри

Животът може да ти раздаде изключителна ръка. Ще играеш на сигурно, ще блъфираш като луд или ще рискуваш всичко?Джо Симпсън

През 1956 г. алпинистът и писател сър Арнолд Лун казал за борбата на Тони Курц на Айгер, че „хрониките на алпинизма не помнят по-героична издръжливост.

И през 1956 г. това вероятно било истина. Само че тези думи били написани, преди Джо Симпсън и Саймън Йейтс да се отправят към Перуанските Анди. Техните подвизи щели да станат истинска легенда в съвременния алпинизъм.

На Джо Симпсън опасните планини не му били чужди.

През 1983 г. Симпсън и негов колега на име Иън Уитакър изкачвали ръба „Бонати” във Френските Алпи. Това е гранитен връх с височина 620 метра, който може да бъде видян от долината на Шамони, а също и магнит за търсачите на силни усещания. Катеренето вървяло добре през първия ден. Решили да нощуват на една тераса, откъдето можели да се наслаждават на звездите, преди на следващия ден да приключат с изкачването.

Не станало точно така.

Самата тераса представлявала горната част на оголена скала, стърчаща от отвесна скална стена. Била широка само метър и нещо, но била достатъчно дълга, за да легнат върху нея един до Друг в бивачните си чували. Взели обичайните мерки за сигурност, тоест — понеже площта от метър и нещо не им позволявала да се въртят особено, а от едната им страна имало много висок, стръмен склон — завързали се на мястото си и закрепили въжето в пукнатина в скалата зад тях. Тъкмо се канели да заспиват, когато цялата тераса, на която лежали, внезапно се откъснала от скалата. За няколко секунди на безумен ужас Симпсън и Уитакър осъзнали, че пропадат в бездната долу. После въжетата внезапно се опънали и предотвратили падането.

Били живи, но висели безпомощно и не можели да направят нищо, за да се измъкнат.

В случай че се освободели от примката за да се катерят нагоре, закрепеното въже можело лесно да се измъкне от пукнатината. Били в капан. Висели на неблагонадеждно въже.

Под тях се стелели 600 метра мрак. Можели единствено да се надяват и молят, че някой е видял какво се е случило или е чул виковете им и ще повика помощ.

Висели в продължение на 12 злокобни и ужасяващи часа, докато най-сетне не пристигнал спасителен хеликоптер. Двамата зашеметени алпинисти били свалени на земята живи и здрави. След тази близка среща със смъртта Иън Уитакър изгубил желанието си да се катери.

И кой може да го вини?

Джо Симпсън обаче все още пазел искрата у себе си. Този странен, необясним и изпепеляващ стремеж, който тласка авантюристите към все по-големи начинания.

Все по-големи височини.

Оттук нататък предстои една история за страх и смелост. Страх от неизвестното.

Страх от страданието. И страх от смъртта.

Също така обаче е и разказ за това как един човек отказал да се поддаде на този страх. И как Джо извършил едно от най-великите бягства от смъртта в историята на алпинизма.

line

Сиула Гранде, Ключът е в името. Действително е „грандиозен“.

Внушителният връх е висок над 6200 метра и се намира в планината Уайуаш в Перуанските Анди. И подобно на всички величествени върхове привлича безстрашни алпинисти от цял свят.

236688

Джо Сипмсън бил сред тях. Както и Саймън Йейтс.

Двамата си поставили сериозно предизвикателство: да станат първите хора, покатерили се на Сиула Гранде откъм дотогава неизкачваната Западна стена.

Няколко екипа от алпинисти вече били опитали. Всички се били провалили. Но през юни 1985 г. Симпсън и Йейтс били решени да се борят с планината до кръв.

И я получили.

Кръвта, имам предвид.

Джо Симпсън и Саймън Йейтс станали първите хора, изкачили Сиула Гранде по маршрут през недостъпната Западна стена.

Тази история обаче не е посветена на изкачването.

Посветена е на едно от най-мъчителниге слизания за всички времена, по време на което двамата се борели да се спуснат от върха и да се върнат в базовия лагер.

Не забравяйте, че в този ден те били окрилени, но и изтощени след успешното изкачване на един от най-суровите и трудоемки маршрути в света на алпинизма.

Още когато тръгвали надолу, нещата започвали да се обръщат срещу тях.

След три часа и половина рисковано, трудно и бавно слизане едва били напреднали. Малко след пет следобед, докато и двамата се борели с един особено труден и опасен хребет, Джо внезапно усетил, че снегът под него поддава.

Загубил равновесие и започнал да пада към Саймън, а после рязко спрял.

Двамата вече били напълно изтощени. И осъзнавали, че падането можело да бъде много по-лошо. Извадили късмет. Нуждаели се от почивка, затова се заели да си направят импровизиран подслон за през нощта, като изкопали пещера в леда и се настанили там.

Възникнали обаче усложнения.

И двете ръце на Саймън били измръзнали. До сутринта връхчетата на пръстите му почернели. Двамата изяли останалата храна и използвали последната газ в печката, за да стопят лед за питейна вода. Ясно осъзнавали, че за да оцелеят в планината двама мъже на ръба на пълното изтощение, било изключително важно да се доберат до базовия лагер същия ден.

Тръгнали в 7.30 сутринта, но темпото им отново се определяло от терена и те напредвали мъчително бавно. Джо, който сега водел, бил завързан за Саймън с въже и с помощта на пикела си проправял път нагоре и надолу по отвесния участък от ледения склон.

Именно от това положение се подхлъзнал. И осъзнал, че пада свободно.

Когато се сгромолясал в основата на скалата, усетил как костите в дясното му коляно се строшават. Тогава още не го знаел, но пищялът му се бил врязал в колянната става.

Извикал от болка, но вече отново падал назад и с главата надолу по ледения склон.

Тогава мислите му се насочили към Саймън. Знаел, че са свръзка. Щом въжето се опънело, силата на падането със сигурност щяла да повали и Саймън…

Точно тогава обаче Джо рязко и грубо бил спрян.

Болка пронизвала целия му десен крак. Погледнал надолу. Видял, че долната половина от крайника му стърчи под странен ъгъл. Когато се опитал да го раздвижи, усетил как костите се трошат една в друга. Невъобразима болка. Все едно в жилите му горял огън.

Нямало съмнение, че костите и сухожилията са напълно смазани.

По-силна от болката обаче била една обсебваща мисъл.

Намирали се в планината на 5900 метра височина.

В случай че кракът му бил счупен – а той със сигурност бил – нямал никакви шансове да слезе долу. Ако искал поне единият да оцелее, Саймън нямало да има друг избор, освен да остави Джо да умре там. Ситуацията била трудна, но ясна. Джо осъзнавал, че ако Саймън се опита да му помогне да слезе от планината, то тогава несъмнено и двамата щели да загинат.

Не е чудно, че Джо заплакал, нали?

Джо спрял, защото Саймън бил успял да забие сечивата си дълбоко в снега точно навреме. Малко по малко той се спуснал до мястото, където раненият му партньор лежал и стенел.

Тутакси прозрял, че Джо няма шанс. Не и с такова нараняване. Не и там.

Малцина от общността на алпинистите биха винили Саймън, задето е изоставил партньора си там. Не разполагали с радио или сателитен телефон, по който да повикат помощ, и нямало на кого да сигнализират за съдействие. Единствената им алтернатива била Саймън да слезе долу и да се опита да доведе помощ в планината. При всички положения щяло да му се наложи да изостави ранения си приятел. Джо определено виждал нещата така.

Не и Саймън. Вместо това той започнал да спуска партньора си надолу по планината.

Знаели, че трябва да се движат бързо, но това просто не било възможно. Смрачавало се и времето се влошавало. Планът бил следният:

Саймън многократно да дълбае осигурителна площадка в снега, на която да се фиксира, да опъне въжето и да спуска ранения си партньор отсечка по отсечка надолу по склоновете.

За да ускорят нещата, те завързали едно за друго две въжета с дължина 45 метра всяко. Щом свършело 90-метровото въже, Джо трябвало да седи долу и да чака Саймън да се спусне до него. Планът бил изключително амбициозен и, в интерес на истината, обречен на неуспех при тези отрицателни планински температури. Саймън обаче отказал да изостави Джо.

И планът, изглежда, проработил.

Поне за известно време.

Атмосферните условия продължили да се влошават – както обикновено се случва в планината точно когато ти е нужен покой. На изток се скупчвали заплашителни облаци и вече валял силен сняг. Брулещият вятър отвявал снежинките във всяка пролука на шушляковите им якета и под очилата. Климатичните условия ги заслепявали.

Тогава се появил поредният проблем – пръстите на Джо започнали да измръзват.

Най-сетне стигнали до седловина – хребет между два върха -само че тук слизането станало по-трудно. При всяка крачка изгаряща болка пробождала смазания крак на Джо, последвана от непрестанно и непоносимо пулсиране. Осъзнал, че вие безсилно срещу вятъра, докато ледените снежинки хапели кожата му. Никой обаче не го чувал – дори и Саймън.

На няколко пъти обувката на Джо се заклещвала в скалите и кракът му се изкривявал мъчително, изтръгвайки нови вопли от гърлото на ранения мъж.

Болката измествала всички други мисли от съзнанието му. Била го обсебила.

Счупеният крак започнал да трепери неконтролируемо. Състоянието на измръзналите му пръсти се влошавало с всеки изминал миг. Получил пристъп на гадене и световъртеж.

Въпреки това обаче двамата продължили 90-метровите си спускания.

Скоро всичко станало бяло.

Не виждали нищо над себе си и което било по-лошо – не виждали под себе си.

Дали да продължават слизането, след като не знаят на какъв терен Саймън ще спусне Джо? Или да чакат и неизбежно да замръзнат и двамата?

Продължили. Съвсем се стъмнило.

Изчислили, че са се спуснали с почти 930 метра. Още едно спускане на въжето, може би две и щели да достигнат горната част на глетчер. Там щели да намерят снежна пещера, където да пренощуват, преди на следващата сутрин да изминат и останалия път до долу.

Отново обаче нещата не се наредили точно по план.

Докато Саймън спускал другаря си надолу по следващия участък от планината, Джо забелязал, че склонът е особено стръмен. Внезапно осъзнал, че се плъзга надолу прекалено бързо. Опитал се да забави движението с ръце, но не успял.

Извикал нагоре към Саймън да намали, но той не го чул.

Внезапно се оказал в празното пространство. Падал.

Снегът се сипел върху него, докато той пропадал в мрака. После въжето рязко се изпънало и той спрял. Въртял се неконтролируемо в самия му край – отново и отново в празното пространство. На светлината на фенера си виждал, че на около два метра от него има ледена стена, която ту влизала във фокус, ту се размазвала, докато той продължавал да се върти.

Когато въртенето престанало, погледнал нагоре. Намирал се на около четири метра и половина под ръба на скалата, откъдето се бил прекатурил.

После погледнал надолу.

Трудно било да се прецени в мрака, но сметнал, че под него има около 30 метра празно пространство. Отдолу пък се виждали контурите на смъртоносна цепнатина в ледник – масивен прорез в леда, който водел до сърцето на глетчера.

Светлината от фенерчето на Джо трепнала, а после изгаснала, защото батериите се били изтощили. Заплашително друсване – въжето хлътнало в снега при ръба на скалата – му напомнило, че кракът му е счупен и му причинява непоносима болка.

Въжето можело да поддаде всеки момент. Саймън можел да поддаде всеки момент, а тогава и двамата щели да пропаднат в неизвестното.

line

Въпреки болката, измръзването и цялата обреченост на ситуацията обаче Джо не се предал.

Наясно бил, че ако го направи, ще умре. А страхът знае как да мотивира.

Единствената му възможност била да се изкачи по въжето, от което висял. Опитал се да го направи с помощта на импровизиран възел, познат като прусик, но ръцете му просто отказвали. Били замръзнали. Неподвижни. Знаел, че няма шанс да се изкачи.

Вледеняващият вятър го пронизвал. Снегът брулел лицето му.

Опънатото въже, на което висял, безмилостно се впивало в измръзналото му тяло. Чувствал ужас, изтощение и студ се просмукват в цялото същество.

Всеки момент, казвал си той, ще съм мъртъв.

Над ръба на скалата Саймън Йейтс бил заклещен и неспособен да помръдне. Джо бил непосилен товар в края на въжето му и не можел нито да се изкачи, нито да се спусне. Изминал цял вледеняващ и ужасен час, преди Саймън да осъзнае, че е между чука и наковалнята.

Можел да чака, докато умре, при което и двамата щели да пропаднат в пропастта. Или пък можел да пререже въжето и да даде на поне един от тях шанса да оцелее.

Не можели да общуват помежду си. Не се виждали, нито чували.

Какво бихте направили вие?

В раницата му имало джобно ножче.

Въжето било опънато. Ножът бил остър. Ако въобще някаква искрица живот следвало да бъде спасена, то изборът бил само един.

Острието прерязало въжето безпроблемно.

Внезапно огромната тежест от другия край изчезнала.

Саймън не изпитвал вина. Направил каквото трябвало. Изкопал си снежна пещера и се приготвил да преживее суровата планинска нощ.

Джо знаел, че ще пропадне. Това била единствената алтернатива.

Тишината сякаш продължила цяла вечност. Зачудил се дали това е чувството да си мъртъв и за момент не изпитвал страх. После със сила се стоварил на земята.

Страхът се завърнал. Осъзнал, че се плъзга в дълбоката цепнатина. Извикал отново, докато тялото му все по-бързо и по-бързо се пързаляло към смъртоносното сърце на глетчера.

Всеки момент със сигурност щял да е мъртъв…

Внезапно обаче спрял.

Призляло му и започнал да се задушава. Опитал се да напълни дробовете си с въздух, докато болката в натрошения му крак отново го прорязала.

Някъде, високо над терасата, на която бил паднал, виждал блещукащите звезди.

В непрогледния мрак той докоснал ледената стена на цепнатината от едната си страна. Непосредствено до себе си обаче усетил, че има и опасен склон. След това, когато осъзнал, че все още е жив, започнал да се смее. Звукът отекнал в кухината. После изровил резервната си батерия и осветил с фенера черната бездна до себе си. Смехът му секнал.

Лъчът осветил 30 метра празно пространство под него. Трийсет метра пустота. Можел единствено да гадае колко дълбока всъщност е цепката.

Видял отрязания край на въжето, което било паднало с него, и осъзнал какво се било случило. После изключил фенерчето, за да пести батерията, и се разридал.

Джо нямал никакъв шанс да се изкатери до ръба на цепнатината със счупен крак.

Оставали му две възможности:

Да лежи там и да умре или да се спусне още по-надолу в цепнатината, докато открие… нещо. Нямал представа какво го чака там, а перспективата да разбере била плашеща.

Следващата му постъпка е проява на истински кураж.

На зазоряване, след като бил преживял непрогледната нощ, лежейки смазан и потрошен върху ледената тераса, той забил ледена цев в стената на цепнатината, за да закрепи въжето за него, и започнал да спуска разбитото си тяло още по-надолу в мрака на бездната.

Не завързал възел в края на въжето си. Ако не стигнел до твърда почва, докато свърши въжето, тогава просто щял да се спусне в гроба си…

Страхът напълно го бил завладял. Измъчвали го клаустрофобия и студ, докато се спускал все по-надолу и по-надолу в дебрите на неизвестното.

Невероятният риск си струвал.

Въжето го извело на покрита със сняг земя.

Точно тогава слънчев лъч проблеснал откъм горната част на цепнатината. Изумително е как простичките неща могат да те изпълнят с надежда.

Тогава Джо се зарекъл, че ще се измъкне оттам. Не знаел кога или как, но щял да оцелее.

Счупеният му крак се бил вкочанил. Изглеждал по-къс от здравия. Да върви било немислимо, но някак успявал да се придвижва, куцукайки мъчително с помощта на сечивата.

Напредвал ужасно бавно. Пред себе си видял склон с дължина около 30 метра. С два здрави крака щял да го изкачи за десетина минути. В сегашното му състояние му отнело пет часа. Но поне го извел до дупка в кухината. Набрал се през нея.

Отново го обляла слънчевата светлина на планинския склон.

Вътрешно ликувал, но все още далеч не се бил измъкнал от лапите на смъртта. Нямал вода, като изключим снега и леда, които можел да смуче. Той обаче знаел, че на такава височина се нуждае от поне литър и половина дневно, за да не се обезводни.

Наясно бил, че никой няма да дойде да го спаси, затова единствената му възможност била да пълзи и да се спуска по склоновете.

В един момент се опитал да върви и увил постелката си за къмпинг около крака като импровизирана превръзка. Грешен ход. От натиска почти повърнал от болка.

Джо куцукал и пълзял през снега и леда. Въодушевлението му спаднало, когато осъзнал колко е изгубен. Сякаш се намирал сред море от ледникови цепнатини. Със сигурност нямало да оцелее, ако пропаднел в някоя от тези отворени рани на планината.

Той обаче не пропаднал. Просто продължил напред. Подминал една цепка, после друга. Едва-едва влачел изтощеното си и измръзнало тяло през опасната зона.

Когато опитал да поспи, го преследвали кошмари. А физическата болка, която не го напускала, била неописуема. В продължение на три дни той пълзял и куцукал. Упорито. Неизменно. Бил на ръба на силите си не само физически, но и психически.

Някак обаче, с упоритост, кураж и несломима решителност, се измъкнал от планината.

Саймън също вече бил в безопасност. Бил в първоначалния им малък базов лагер заедно с човек, който се грижел за палатките им. Знаел, че е взел единственото възможно решение, но и на него не му било леко. Със сигурност не се надявал някога отново да види Джо.

Дори тържествено бил изгорил всичките му дрехи.

Когато съзрял партньора си да пълзи към тях, скимтящ от болка и почти невиждащ от снежна слепота и изтощение, навярно му се е сторило, че пред него стои призрак, завърнал се от царството на мъртвите. В много отношения било точно така.

В рамките на това спускане Джо Симпсън надвил смъртта безброй пъти. Нещо повече – направил го въпреки нараняванията, които несъмнено, щели да погубят друг, който не притежавал неговата издръжливост и силен дух.

Опитните алпинисти смятат измъкването на Джо от цепнатината на Сиула Гранде за един от най-великите подвизи в алпинизма. Според мен е и един от най-великите подвизи за оцеляване, извършени някога.

line

Няколко думи и за Саймън Йейтс, мъжа, който прерязал въжето.

Когато двамата с Джо се завърнали в Обединеното кралство, той бил критикуван, задето е пратил спътника си на почти сигурна смърт. Джо бързо оборил критиката, казвайки, че Саймън е направил правилния избор и че самият той би постъпил по същия начин на негово място.

Вярно е. Решението на Саймън Йейтс не е проява на малодушие, а на кураж.

Дори може да се каже, че това решение спасило живота и на двамата. Ако не бил прерязал въжето, най-вероятно никой от тях нямало да оцелее.

Да останеш достатъчно хладнокръвен, за да вземеш правилно-то решение в такава ситуация, е признак за истински кураж. Историята на Джо Симпсън и Саймън Йейтс ни показва, че дори когато човек е на предела на издръжливостта си, гневът на природата се излива върху него и единственият изход е смъртта, той е способен да прояви необикновен кураж.

Един ден може да се окаже жизненоважно да си го припомним.

P.S. Touching the Void – пълният документален филм за двамата алпинисти:

https://www.youtube.com/watch?v=J9lRXpn8br0

Източник: Истински характер, Беър Грилс

Виж още и:

Leave a Reply

Be the First to Comment!

avatar
  Subscribe  
Notify of