Гордият човек винаги гледа отвисоко на нещата и на хората, а докато гледаш отвисоко, не можеш да видиш онова, което е над теб.

– К. С. Луис

На осемнайсет Бенджамин Франклин се връща победоносно в Бостън, града, от който е избягал 7 месеца по-рано. Горд и самодоволен, облечен в нов костюм и джоб пълен с монети, които пилее и показва на всеки срещнат – включително и на по-големия си брат, когото особено се надява да впечатли.

Позьорство на младеж, който не е нищо повече от служител в една печатница.

Когато се среща с Котън Мадър, един от най-уважаваните хора в града и бивш негов противник, Франклин бързо разбира колко смешно надуто е станало неговото младо его. Докато върви по един коридор и си бъбри с Мадър, последният внезапно го предупреждава: „Наведи се! Наведи се!“.

Твърде увлечен в своето представление, Франклин се удря в една ниска греда от онези, които държат тавана. Отговорът на Мадър удря право в целта:

„Нека това бъде предупреждение за теб: да не си вириш така главата – му казва шеговито той. – Навеждай се, младежо, навеждай се – докато вървиш през света, – и ще се предпазиш от много тежки удари“.

Преди повече от 2500 години поетът Тсогнид пише на приятеля си:

„Първото нещо, Курне, което боговете даряват на оногова, когото искат да унищожат, е гордостта“.

И въпреки това ние нарочно се хващаме в тази мрежа! Гордостта притъпява способността ни да се учим, да се приспособяваме, да бъдем гъвкави, да изграждаме отношения – всички тези способности отслабват от гордостта. И което е по-опасно: обикновено това става или рано в живота ни, или в хода на нашето развитие — когато сме опиянени от присъщата за начинаещия самонадеяност.

Едва по-късно осъзнаваме, че ударът по главата ни е бил най-малкият риск.

Гордостта взема едно дребно постижение и прави така, че то ни се струва голямо.

От самото начало вбива клин между човека и реалността, като деликатно и не толкова деликатно променя неговите възприятия за реално съществуващото и реално несъществуващото. Именно тези силни убеждения, съвсем слабо подкрепени от факти или от постижения, довеждат професионалното ни развитие до катастрофата на самоизмамата или до нещо още по-лошо.

Гордостта и егото казват:

– Аз съм предприемач, защото работя самостоятелно.

– Ще победя, защото понастоящем съм сред водещите.

– Аз съм писател, защото публикувах нещо.

– Аз съм богат, защото спечелих известна сума пари.

– Аз съм специален, защото бях избран.

– Аз съм важен, защото мисля, че трябва да бъда такъв.

В някакъв момент всички се отдаваме на такъв вид лепене на приятни етикети.

И все пак, изглежда, всяка култура създава предупреждения срещу това.

Не брой колко кокошки имаш, преди да са се измътили. Не слагай тигана, докато рибата е още в морето. За да сготвиш заек, първо трябва да го уловиш.

Закланият на думи дивеч не може да бъде одран.

Джон Д. Рокфелер като млад имал обичая всяка вечер да разговаря със себе си. „Понеже си започнал – казвал си той на глас или пишел в дневника си, – мислиш, че си истински търговец; внимавай или ще си загубиш главата – добий стабилност“. В началото на своята кариера той имал известен успех. Получил добра работа. Спестил пари. Направил няколко инвестиции.

Като се има предвид, че неговият баща бил мошеник, това било немалък подвиг.

Рокфелер бил на прав път.

Разбираемо е, че в душата му започнало да се прокрадва един вид самодоволство от постигнатото – и от поетата от него посока. Веднъж, в момент на разочарование, той кресва на един банков чиновник, който отказва да му заеме пари:

„Един ден аз ще бъда най- богатият човек на света!“

Нека приемем, че Рокфелер е може би единственият човек на света, който ще каже това и после ще стане най-богатият човек на света.

Обаче на него се падат десетки повече задници, които в самозаблудата си са изричали точно същите думи и ис- крено са вярвали в тях, и после не са постигали нищичко – в известна степен и затова, защото тяхната гордост е работела против тях, а освен това е карала другите хора да ги мразят.

Всичко това показва, че Рокфелер е разбирал, че трябва да обуздава себе си и да управлява егото си. Вечер след вечер той се питал:

„Ти глупак ли ще бъдеш? Ще позволиш ли на тези пари да те направят надут? Дръж си очите отворени. – Не залитай“.

Както си спомня той по-късно, „изпитвах ужас от опасността да стана надменен. Колко жалко е, когато човек позволи на един временен успех да го развали, да му отнеме разсъдъка и да забрави какво е!“

Малкият принц от прочутата книга на Сент Екзюпери прави същото тъжно наблюдение: „суетните хора никога не чуват нищо друго, освен похвалите“. Точно затова не можем да си позволим гордостта да ни бъде преводач.

Когато наставлява своите синове и военачалници, които ще го наследят по-късно, прочутият завоевател и воин Чингис Хан непрестанно ги предупреждава:

„Ако не можете да преглътнете гордостта си, не можете и да ръководите“.

Казва им, че да победиш гордостта е по-трудно от това да победиш див лъв. Той обича да използва и сравнението с планината:

„Дори и в най-високата планина има животни, които, изправят ли се на върха й, са по-високи от планината“.

Трябва да очакваме появата на гордостта и трябва да я убием рано — или тя ще убие онова, към което се стремим. Трябва да бъдем нащрек и да се пазим от онова диво самодоволство и самовлюбеност. „Първият продукт на самопознанието е смирението“ – казва Фланъри Конър. Ето как ще победим егото:

Като действително познаем себе си!

Тогава въпросът, който следва да си зададем, когато се възгордеем е:

  • Какво пропускам да видя в тоя момент, което един по-смирен от мене човек би могъл да види?
  • Какво избягвам или отбягвам да осъзная с моето самодоволство, неистовост и разкрасяване?

Много по-добре е да си зададете и да отговорите на тия въпроси сега, докато залозите са малки, отколкото по- късно.

Струва си да се отбележи: това, че сте тихи и спокойни, не означава, че не страдате от възгордяване. Дори ако просто вътре в себе си си мислите, че сте по-добри от другите, това е пак гордост. Пак е опасно. „Онова, с което толкова се гордееш, ще те доведе до гибел“ – бил написал Монтен на гредата на тавана си.

Тези думи са цитат от драматурга Менандър, който завършва по следния начин:

Ще доведе до гибел тебе, който си мислиш, че представляваш нещо.

След като си ударил главата и чул съвета на Мадър, Франклин цял живот се борил с гордостта си, защото искал да постигне много.

Той разбирал, че възгордяването ще направи пътя му много по-труден.

Ето защо въпреки изумителните за всяка една епоха негови постижения — богатство, слава, власт, Франклин никога не бил принуден да изпита повечето от „злощастията, които сполитат хората, когато си вирят главите“.

Не става въпрос да отложите възгордяването си, защото още не го заслужавате.

Не казваме: „не се надувайте за онова, което още не е станало“.

А казваме недвусмислено:

Не се възгордявайте. Гордостта е обвивка, под която няма нищо!

по идея на: „Твоето Его е врагът“ – Раян Холидей